ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА – гост на Литературна Гостоприемница, 27.11.2024г.
Валентина Радинска представи новата си книга „Синът ми Степан. Разказ на една майка“ в Литературната Гостоприемница на Народно читалище „Д-р Петър Берон -1926г.“ и по покана на поетесата Надежда Захариева. Творческата вечер се проведе в Литератур клуб „Перото“, НДК, на 27.11.2024г.
Слово за книгата на Валентина Радинска произнесе и доц. Коста Костов.
Може да го чуете тук: https://youtu.be/odWRkDHwFsk
Авторска вечер на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА в Ямбол (13.11.2024 г.)
Валентина Радинска представи последната си книга „Синът ми Степан. Разказ на една майка“ в Ямбол, в НТС, зала „Проф. Иван Попов“, на 13-ти ноември 2024г.
Авторска вечер на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА в родния й град Сливен (12.11.2024 г.)
Валентина Радинска представи последната си книга „Синът ми Степан. Разказ на една майка“ в родния си град Сливен, в Художествената галерия „Димитър Добрович“, на 12-ти ноември 2024г.
Авторска вечер на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА в Пловдив (06.11.2024 г.)
Творческа вечер на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА в Севлиево
Думи на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА: „Приятели, имах чудесна вечер в Севлиево. Въпреки нечовешката горещина, намериха се достатъчно смели хора, които да дойдат в прохладната зала на Градската библиотека. Благодаря на Ива Коркинова за изключително интересния начин, по който представи моите стихове, свързвайки ги с текстове от книгата ми „Користни записки“. Това даде начало на една наистина интересна вечер, в която се получи разговор за много неща, не само за поезията…
Благодаря и на директорката на библиотеката Добрина Минкова за поканата, гостоприемството и топлото отношение. На нея дължа и някои от снимките, които слагам по-долу. Аз самата не можах да снимам, нямаше как.
Ще прочетете кратък откъс от текста, който Ива Коркинова е поместила на фейсбук профила на Градската библиотека.
Благодаря!
„ДУШАТА РАСТЕ
Няколко споделени момента от представянето в Севлиево на една „дълбока и жива поезия, загребана от дълбините на самия живот“ /Никола Иванов/. С една от малцината поети и поетеси, „творящи на езика ни днес, които живеят поезията си“ /Васил Славов/.
Имахме една пълнокръвна и искрена среща, каквато е самата Валентина Радинска.
Имахме тих, но дълбок и вдъхновяващ разговор, каквато е и поезията ѝ.
Чухме много от стиховете, които тя сама ни прочете, за което ѝ благодарим! Защото те хармонично се вплетоха в разговора…“
„Творческа вечер на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА в Пазарджик – по покана на Lions Club Пазарджик
Думи на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА за срещата в Пазарджик:
„Боже, каква публика има в Пазарджик, какви хора само! Благодаря сърдечно за поканата на Лайънс Клуб, на тези прекрасни жени – умни, интелигентни, талантливи, с различни професии, но с еднакво щедри сърца! Благодаря и на всички други приятели, които направиха вечерта наистина изключително топла и сърдечна – на Ина Церовска, на д-р Елисавета Георгиева (за такъв върл почитател всеки поет може само да мечтае!), на Костадин Зяпков, на Николай Табаков, и, разбира се, на Никола Иванов, който винаги намира смислени и силни думи за поетите, които обича.
Благодаря, приятели, благодаря, Пазарджик, стоплихте сърцето ми! „
Интервю на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА във вестник „СТАНДАРТ“
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА с наградата са цялостно творчество на Академия „Иван Давидков“
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА с наградата на читателите на Столична Библиотека
Церемонията по връчване на Деветите „Годишни награди“ на Столична библиотека 2023 събра най-четените съвременни български писатели, най-влиятелните медии и най-активните читатели на Библиотеката на София.
В категория „Поезия“ награди получиха Иван Ланджев, Мирела Иванова и Валентина Радинска. Ето думите на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА: „Никога не съм мислила, че ще бъда сред най-четените автори на поезия в Столична библиотека! И то редом с прекрасните Иван Ланджев и Мирела Иванова!
Благодаря на екипа на този Храм на Духа, за чудесно организираното събитие – Деветите годишни награди за най-четени автори и най-активни читатели. Беше истински празник!
И – благодарност на будните и търсещи души, които в епохата на поробващите ни електронни „устройства“, предпочитат да държат в ръцете си книга.
Поклон, четящи! Така и за нас, пишещите, има надежда! „
Интервю на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА във в. „ФИЛТЪР
Може да прочетете интервюта на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА във вестник „ФИЛТЪР“ – ТУК.
„Литературна гостоприемница“ с гост ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
„Какъв чудесен празник: препълнена зала, приятели, колеги, съвсем непознати хора, цветя, аплодисменти, сърдечни думи, понякога сълзи в очите и автографи, автографи, автографи… и прегръдки, много прегръдки! Какво повече му трябва на един поет, за да се чувства щастлив на представянето на своя нова книга! Благодаря, Народно Читалище „Д-р Петър Берон 1926г.“, за Литературната Гостоприемница! Благодаря, Надежда Захариева, за поканата и дълбоките смислени думи, с които ме представи! Благодаря, скъпа Камелия Кондова! Твоето лично обяснение в любов към моите думи и към мен самата ме разтърси! Благодаря ви, приятели, които бяхте там, заедно с мен в този незабравим ден!
Думите на Камелия Кондова при представяне на книгата ми „Нека Бъде любов“…
Лично ще е това „слово“. Простете, че ще е даже много лично. Но друго не ми е нито по силите, нито по съвестта. Нямам онази дистанция, която владеят литературните критици, за да размишляват върху произведението и да ни съобщават за тези си размишления, това – без грам ирония, даже с респект. Но в моя съзнателен живот, под съзнателен броя за начало времето, в което съм посегнала да чета стихове, Валентина Радинска и Поезията са синоними. Заради мааалката разлика в годините ни, първо срещнах „Нощна книга“ и дни след това откраднах от библиотеката първата ѝ книга „Към мен върви човек“– не че много ми се крадеше, просто вече я нямаше по книжарниците. Защо са тези признания – интродукции към настоящия повод – поeтичната ѝ книга „Нека бъде любов“? Защото с днешна дата си давам сметка какво ме е влюбило съвсем на емоционално ниво – от пръв до настоящ прочит –безпощадната искреност пред белия лист. Със всичкото можене на поета, разбира се! По-късно си обясних как зад поезията неизбежно трябва да стои биография, как от кухненските бастилии, гледайки сериали, не може да оживее пълнокръвна метафора, как нечестно уж, несправедливо поне, непоискано – най-малкото, страданието може да извисява до…гениалност. Тогава, още ,невръстна, бях особено впечатлена от
„И щеше да ми е все тая – какво ще стане със мен.
Стигат ми лист и молив – а всичко друго е тлен…
Вместо да ми се усмихвате с усмивката си фалшива,
благодарете на майка ми –
че е жива!“ – цитат от Обяснение – в „Нощна книга“
– Толкова близка, категорична и безпощадна първо към себе си поетеса, не бях срещала. После срещнах …достатъчно талантливи…и слава богу! Но от Валя Радинска първо проумях колко висока може да е болката, чисто физически изпитах кръвопреливане на достойнство – чрез думите – не удобните, не непременно красивите, и никак даже пейзажните, а онези – единствено възможните.
Днес, вълнувайки се от всеопрощаващото заглавие „Нека бъде любов“, си мисля за тази обреченост и всъщност…прозорливост, че…всичко друго е тлен. Освен – листа, молива и…Любовта. И за …единствено възможните думи. И за неслучайните ѝ пейзажи, съвсем нейни, защото – ако се захласне по река и хребети, те първо ще са картографирали сърцето ѝ – като този „пейзаж“ например „ Колко бистра е тишината/въздухът диша нечуто/по далечните хребети утрото спуска своите светли пътеки/покрай мен падат бавно – все още невинни – минутите/и денят ми, без теб любими, като смълчана река е потекъл…“
Няма да ви разстрелвам с повече цитати, но честно…вие виждате ли сте ден, който тече като смълчана река? Навярно сте го имали даже, но поетът Валя го е изрекъл и след това стихотворение аз вече имам белег за такива дни. Това е.„..заради единствено възможните думи. Разхвърляно е това слово, просто защото е обяснение в любов, а любовта особена подредба не търпи! Препрочитам „Нека бъде любов“, а в главата ми кънтят изречения от “Користни записки“ – и там – вярвам на всеки ред, на всеки дъх, на всяка биографична поанта. защото…поантите ги слага животът, поет като Валя Радинска някак свише и всъщност много почтено ги…записва…И ако вие сте тук, в тази зала, сигурна съм, не е защото ви е важно с какво е облечена, въпреки че е безспорно хубава жена – а това се отразява и на биографията и на поезиятаJ) А защото някак сте наясно, че има жив човек, от плът и кръв, който е в състояние да брани любовта и поезията – като ѝ прощава ежеминутно…И това не е въпрос на усилие – а на дарба, а след това и на участ.
И тъй като вече се застраховах, че словото ще е повече от лично, Валя Радинска е една от великанските причини да пиша стихове само в краен случай! Само когато не мога да прекроя делнично и споменно биографията си с всичките ѝ „възходи и падения“, а се налага най-накрая да „запиша“ инфарктни – и поради мъката, и поради щастието – участъци. А че мога да я пипна – от плът и кръв, че обитаваме едно време, че даже ме е прегръщала и даже пак ще го направи…благодаря на Бог! С ясното съзнание, че тя е с една идея по-близо до Бога, защото това е въпрос на страдание и най-вече на Любов!
Останалото е далеч по-голямо от тези ми думички – стихотворенията от „Нека бъде любов“…“
Среща на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА с учениците на Езикова Гимназия „Бертолт Брехт“ – Пазарджик
Какво чудесно преживяване! Толкова подготвени за срещата ученици не можех да си представя!
Благодаря на Никола Иванов за поканата да гостувам в тази елитна гимназия в Пазарджик,и представянето, което направи, и на старшия учител по БЕЛ Елена Бояджиева, чието отношение ме трогна дълбоко. Благодаря за това, че пръскате светлина в душите на младите хора, и ги учите за обичат книгите и четенето! „
ДА МОГАТ ДУМИТЕ ДА ПРОДЪЛЖАТ НАТАТЪК
Васил Славов за поезията на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
„Чакащи артисти: Крикор Азарян – Цават арнем“, Дарик радио (декември 2022)
Валентина Радинска взе участие в предаването на Дарик радио „Чакащи артисти“, посветено на съпруга й Крикор Азарян. Чуйте предаването ТУК.
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА – гост на Есенната среща на пулмолози, организирана от Фондация INSPIRO.
По покана на про. Коста Костов, Трявна, България (ноември)
Авторска вечер на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА в Пловдив (септември 2022)
Читалище „Алеко Константинов“
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА взе участие в инициативата на „Столична библиотека“ – „Зелени библиотеки“ (август 2022)
София, Северен парк
„100 въпроса“, рубрика на вестник „Филтър“ – отговаря ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
Прочетете отговорите на поетесата ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА в рубриката на вестник „Филтър“ – „100 въпроса“ ТУК.
Творческа вечер на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА в родния й град Сливен (28.06.2022)
Валентина Радинска: Зад всички мои думи стои моята биография
Интервюто на Валентина Радинска можете да прочетете ТУК.
ПОКАНА
Авторска вечер на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА в СЛИВЕН
ПОКАНА
Представяне на книгата „ДУШАТА РАСТЕ“
Том с избрани стихове от ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА: ПОЕЗИЯТА – ВЪРХОВНОТО БОЖЕСТВО
Рецензия от Дора Колева. Прочетете ТУК.
„ДУШАТА РАСТЕ“ – нов том с избрани стихове на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
Новият том с избрани стихове „ДУШАТА РАСТЕ“ на поетесата ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА може да бъде купен във веригите на Helikon, Верига Книжарници „BookPo!nt“ и store.bg, както и в книжарница „Тракия“ на ул. „Стефан Караджа“.
Може да бъде поръчан и онлайн на следните сайтове:
Онлайн магазин на книжарница Helikon:
https://helikon.bg/234193-%D0%94%D1%83%D1%88%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B5.-%D0%98%D0%B7%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0.html?fbclid=IwAR0a5oTQ8-QVibTC3Tjs2p-26GSmcl-nURvVQ6ZpgktLuijHksC2kJu1ITE
Онлайн на книжарница Верига Книжарници „BookPo!nt“:
https://www.bookpoint.bg/%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B8/%D0%94%D1%83%D1%88%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B5-%D0%B8%D0%B7%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0-127148.htm?fbclid=IwAR3EgNKPlZLlgt5MKl-gEjzzPvrqP9AewPsxrTtaPFnvxLwNOnFagrnGq94
store.bg
https://www.book.store.bg/p334410/dushata-raste-izbrana-lirika-tom-1.html?fbclid=IwAR3dO7KKVgmFtacQpel6Kb1L8lnnsUqc779GpSxUQYS0lX3jep1mEwaucZs
Животът като преодоляване на хаоса и възстановяване на цялото
Рецензия на Панко Анчев за поезията на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
Можете да прочетете ТУК.
Вечер на Ана Боянова на Национални поетични празници „Яворови дни – 2021”
Валентина Радинска представи новата книга на Ана Боянова „Библия за прелюбодейци“ на Националните поетични празници „Яворови дни – 2021” в град Поморие.
Думите й може да прочетете ТУК.
Валентина Радинска откри Национални поетични празници „Яворови дни – 2021”
Прочетете словото й ТУК.
Валентина Радинска взе участие в инициативата на Столична община „Зелени библиотеки“ (21.08.2021г.)
Валентина Радинска и поетът Георги Константинов бяха част от инициативата на Столична библиотека „Зелени библиотеки“.
Авторска вечер на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА в Габрово (29.06.2021 г.)
Валентина Радинска представи последната си стихосбирка „Премълчаване на зимата“ и новата си автобиографична книга „Користни записки“ в Габрово, зала „Възраждане“, на 29 юни 2021г.
Валентина Радинска на „Пролетния базар на книгата“ в парка на НДК (06.06.2021 г.)
„Когато имаш биография“ – рецензия на Никола Иванов за книгата на Валентина Радинска „Користни записки“ (17.06.2021 г.)
Може да прочетете ТУК.
Творческа вечер на Валентина Радинска в Арт Салон на Радио Варна
Валентина Радинска беше гост на Арт Салон, Радио Варна, където представи последните си две книги „Премълчаване на истината“ и „Користни записки“. Още за вечерта ТУК.
Валентина Радинска: Не редактирам Бог и Живота
Интервю за в. Стандарт (19.03.2021г.)
от Стела Стоянова
Прочетете интервюто на Валентина Радинска за в. „Стандарт“ тук.
Отзиви за книгата на Валентина Радинска „Користни записки“ (2021)
Думи за книгата може да прочетете ТУК.
Фестивал „С книга на плажа“ – Бургас (2020)
Новата стихосбирка „Премълчаване на зимата“ на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА, ще очаква всички почитатели на поетесата на щанда на ИК „Знаци“ (щанд №13), от 13 август 2020г.
„Алея на книгата“ – Варна (2020)
Новата стихосбирка „Премълчаване на зимата“ на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА, ще очаква всички почитатели на поетесата на щанда на ИК „Знаци“ (щанд №18), от петък 31 юли 2020г.
Симфонията на сърцето в „Премълчаване на зимата“
от ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
(Рецензия на Лалка Павлова)
Изкуството, като необходимост от изразяване на духовната същност на човека, полага началото на своята история още с появата на хомо сапиенс и съпътства цивилизационното му развитие до ден днешен, като всяко изкуство подбира най-подходящите за спецификата си изразни средства. И ако за талантливия американски архитект от естонско-еврейски произход Луи Кант архитектурата е „шумолене на тухли“, всяка от които „иска да стане нещо“, то според британския режисьор и писател романист Иън Макюън „Бог е казал: да бъде болка. И стана поезията.“ Колкото повече чета и препрочитам новата стихосбирка на Валентина Радинска „Премълчаване на зимата“ („Симолини 94“, Сф., 2020 г.), толкова повече се убеждавам в истинността на определението на Иън Макюън за поезията. Болка! Истинската, голямата поезия се ражда от истинска и голяма болка! По необясними за мен причини поетичните отломъци от сърцето на Валентина Радинска в тази нейна книга събуждат в душата ми акорди ту от „Зима“-та на Вивалди, ту от инструменталната пиеса „Тишината на Бетовен“ на Ернесто Кортасар, ту от Петата симфония на Бетовен. Студът, чистотата на белия сняг, свирепото духане на северняка от музиката на Вивалди се преплитат с необичаен за зимата лиризъм, топлота, игрива закачливост и жажда за обич и светлина, които струят от музикалните мотиви на инструменталната пиеса на Кортасар. И някак със сърцето си разбирам, че това „премълчаване на зимата“ е било крайно необходимо на Валентина Радинска, защото в тишината на нейното мълчание тя е долавяла мелодиите на спомените и мечтите, титаничните звуци на изригналата болка в душата, вибрациите на нажежената и раняваща самота. Цялата ѝ книга представлява едно необичайно по жанра си музикално произведение на словото, изградено от 48 мотива, всеки от които носи в себе си мелодиите на пролет, лято и есен, видени през призмата на зимата в нейния живот. Може би тези асоциации се дължат на самия подбор и подреждане на творбите в стихосбирката – всички са в класическата форма на стиха, който имплицитно вписва усещане за ритмичността и музиката на словото; всички са без заглавия и се преливат едно в друго като част от мотивите на музикалната пиеса за „зимата“ на живота ѝ, причинена от огромните липси в нейното лично битие – на син и съпруг. Бих казала, че първото стихотворение („Виж, идва снегът…“), и последното – с акцентуваната му антитезност („Не помня… Но помня…“), представляват въвеждащ и заключителен акорд на една цялостна музикално-поетична композиция за човешката жизнена драма, опустошително връхлетяла живота ѝ. Малцина са тези, които не са пощадени от такова ранно, гръмовно „почукване“ на Съдбата върху вратата на дома им. Но Валентина Радинска е и поетеса, белязана свише с огромен талант, а когато Бог дава нещо извънмерно, той непременно го съчетава и с голямо страдание. Още първото четиристишие на въвеждащото стихотворение заговаря на читателя за едно ново, драматично начало в битието на лирическата ѝ героиня:
Виж, идва снегът, тъй, сякаш е стихотворение.
Аз не бързам, любими, само душата ми бърза –
да се помоли в гората на недовършените изречения,
докато тази виелица на възел деня ми завързва…
Текстът отразява и силата, и безсилието на този повратен момент от живота, в който искаш, но не можеш „светлината в мрак“ да превърнеш, за да се доближиш до новия свят на любимия, спомените те държат в „капана“ на реалността, зимата вече пише „своята книга на отчаянията“, ала човекът е само чирак на Бога, той може единствено на чисто да преписва неговата книга, без да знае продължението и края ѝ. Първото стихотворение създава асоциации за фикционален диалог между лирическата героиня и загубения ѝ в пространствата на небитието любим, който диалог обхваща всичките 48 творби, поместени в книгата. Дори броят им е като че ли предчувствие за нещо – ако за евреите, християните и мохамеданите числото 49 означава времето, необходимо на душата, за да може тя окончателно да достигне новия си дом, то числото 48 е подготовката за този момент. Още в първата творба поетесата започва масирано да въвежда поредици от емоционални паузи чрез многократна употреба на многоточия и тирета, които накъсват речта и създават асоциации за мъчително изживяване, за задъхваща я болка в акта на „премълчаването“ на най-тежките изпитания за духа и тялото. Между лирическата героиня и любимия ѝ лежи границата на световете, на битието и инобитието, на познатото и трансцедентното. И сякаш към музиката на Вивалди и Кортасар бавно, но и уверено настъпателно, започват да навлизат мотиви от Петата симфония на Бетовен, припомняйки житейски изстраданата теза на композитора: „So pocht das Schicksal an die Pforte” (Така Съдбата чука на вратата.“). Всеки голям творец има своите изпитания – Омир е сляп, Бетовен – глух, на Златю Бояджиев изсъхва дясната ръка, с която държи четката… В книгата на Валентина Радинска осезаемо се усеща тенденцията за отъждествяваме на любовта с живота, защото именно любовта е била опората му, тя е остойностявала дните и нощите ѝ. Такава е голямата, истинската, всеотдайната любов. Неслучайно още Аристотел казва, че „любовта е композиция от две тела, обитавани от една душа“. Тялото на лирическата героиня, след невъзвратимата загуба, е останало с половин душа, а нима може да се живее с половин душа? Поетичните текстове на Валентина Радинска не интерпретират сексуалното или еротичното привличане, нещо, което е характерно за съвременната интимна лирика. Нейните стихотворения отразяват философията на любовта, онова необяснимо единство на физическо и духовно привличане, което наричаме обич. Тя е движещата сила на битието им, тя задейства възможностите им за себеосъществяване, и точно поради това отсъствието на единия отваря вратите на „зимата“, на „лошото време“, което затрупва с виелици всички пътища и залоства лирическата героиня в „тиха, безмълвна хралупа“, причаква я, за да ѝ прошепне онези „тихи думи“, които ѝ отнемат всичко. А на нея толкова много ѝ се иска да преодолее разстоянието, което ги дели, да влезе в неговите „бели светове“ и „премълчани пространства“, за да може и той в своите студени и самотни вечери да чуе шепота на нейните стихове. Самотата!… Черната ѝ сянка се е промъкнала и в нейните, и в неговите нощи, лишила ги е от възможност за полет на духа, затова лирическата героиня като изгубена птица се лута през дните си, които сякаш са забравили нейното име:
Черен вълк – самотата гризе часовете ми нощни…
Изтъняват ми думите, изтъняват – недей да се бавиш!
Само ти чудеса във душата ми можеш да правиш,
само в твоята църква молитвите ѝ прохождат…
Само там, под високия свод на сърцето ти светло, изричам
тишината отровна, и си спомням за своето име!
Но недей да се бавиш, недей да се бавиш, любими –
че аз продължавам и сянката ти да обичам…
Емоционалните регистри на чувството в поетичните текстове „озвучават“ едно своеобразно пътуване през времето и пространството, през сезоните на битието – от декември към януари и февруари, през юли и есенните дъждове, за да се затвори кръгът на още една страшна година, в която под студеното нощно небе „руините на спомена се сгромолясват“ и пътят напред е потънал в бурени. Църквата на душата е останала празна, снегът трие от стъклата ѝ нейните думи, сърцето се е превърнало в „бяла пустиня“, притиска я студ и болка от тръните, които в нея тишината забива: „Толкова много самота между мен и тебе…“ Всяко следващо стихотворение е нова интерпретация на тази страшна болка и самота, от които всеки нов ден ражда нова молитва:
Моля те – нека спре да се лута из мълчанията на душата ми,
нека вече не бъдат изгнаници думите ми – невинните…
………….
Научи ме, о, Господи, предателствата да преглъщам,
и след всяко от тях да не вия от изнемога…
…………….
Напразно е всичко… За какво да те питам, Господи?
Бдя и се моля безсънна в църквите ти прозрачни –
нека да го забравя! – Дай ми такива нощи,
в които да мога да го издишам от себе си, и да го изплача…
…………….
И те моля – светлина към думите ми притуряй!
Не ме изоставяй, Господи!… Поне ти – не ме изоставяй…
Казват, че времето лекува болката. Не, не е вярно! Знам го от личен опит! Така е и в поезията на Валентина Радинска. Изгазила снеговете и кишата на зимата, душата ѝ подгизва от пролетни и летни дъждове, но колкото и вода да изтече от сърцето и очите ѝ, раните не заздравяват, все повече „здрач прониква“ и стъмнява хоризонта ѝ, в небето му вече „нито една звезда не изгрява“, студено ѝ е от самота, угасва и последният огън, а няма сили друг да запали. Никой не познава знаците на азбуката, на която тя е „написана“, никой не може да прочете „нито болката, ни любовта ѝ“, никой не може да чуе „плача на буквите“, никой не разпознава „удивителните“, „ударенията“ и „многоточията“ на нейното сърце, нито пък вижда „копривата, която расте между думите“. Сред мрака на самотата ѝ те не могат „заедно да се съберат“, защото са изтрити от неговите мълчания. Отчаянието пуска своите студени и всепроникващи пипала сред дъждовете на времето, от което се ражда копнежът на отчаянието: „…вече не искам да помня! – / онези думи, с които се молех да бъда обичана!“ Тази вътрешна драма, която на моменти започва да придобива нюансите на трагичност, е представена чрез още една стилистична особеност на поетичния изказ на Валентина Радинска – императивността на словото ѝ. Открито или имплицитно, тя присъства във всички текстове на книгата, като музикалните императиви бележат различни, често противоположни емоционални реакции. На „Научи ме, Господи…“, „Забрави го, душа…“, „…вече не искам да помня!…“, „Нищо не искам да знам.“, „Късно е вече! Повярвай – за всичко е късно…“, „Не, не ми се сънуват вече такива сънища… (…) Искам въздуха рязък да вдишам, / да се събудя от този сън, и тъмният ден да засвети“, рязко се противопоставят антитезно звучащите неистови желания : „Не, недей го забравя, душа… Недей го забравя!“, „Говори с мен, по дяволите – чуваш ли! – говори!“, „Покажи ми пътека сред самотата трънлива, / дръж ми ръката здраво, защото в мене е тъмно…“, „Избий ми прозорците каменни, строши ми вратата…“. И някак съвсем естествено между тези две полюсни емоционални състояния се вмъква едно трето, в което императивността е приглушена, но тъкмо това му придава особена сила, въвежда знаците на вечното и непреходното, поставя го над бездните на самотата, в която „ни звук, ни дума не пониква“. Споменът! Той има силата да преодолява времето и пространството:
Ще скътам тази нощ – със тръпнещите слети сенки по стената,
със падащите край прозореца звезди, със всички сбъднати желания,
със трескавия и сподавен шепот, с галопа на сърцата ни,
и със следи блещукащи, от пръстите ти по лицето ми останали…
Всички пътища на живота са минати, всички нощи и дни, изгреви и залези, светлини и сенки с дъха на любовта им са останали назад във времето, но са ги водили упорито по кръвоносната мрежа на тялото и душата към истините за философията на любовта. Любовта, която събира в едно двете черупки на яйцето като в онази орфическа легенда, която разказва, че светът води началото си от Нощта и Нищото, че Нощта създала яйце, от което се появила Любовта, а Земята и Небето се образували от двете половини на счупената черупка. Защото тя, Любовта, има силата да събира противоположностите и да направлява възвръщането им към единството, тя е онзи онтологичен източник на енергия, който поддържа движението на битието в неговия космически кръговрат. Това прозрение е изведено и наложено в съзнанието на читателя с особена поетическа сила чрез четирикратните последователни повторения на глаголите „сънувах“, „видях“, „и знам“:
Сънувах, че гласът на тази нощ е пълен със щурци…
Сънувах, че се будя в утрин, от вятър разлюляна…
Сънувах, че заровила глава в небето, го слушам как шепти…
Сънувах, че… Но после се събудих. И тишината бе голяма…
Видях – снегът напредва, и бавно към сърцето ми върви.
Видях – отчаяната графика на зимата не може нищо да ми каже…
Видях – написано набързо стихотворение от птичите следи…
Видях – ветрее се тъгата ми, загърната в мъглите влажни…
И знам – така ще си остане снегът, без никой да го прекоси…
И знам – по хребетите на нощта ще слиза като сянка миналото време.
И знам – не може никой да посегне на думите и да ги разруши…
И знам – не може никой, каквото имам в мен, да ми отнеме.
Да, както при Бетовен, и на нейната врата Съдбата е почукала и оставила тъмния си белег. И нейната душа е жигосана от съдбовна загуба. Но каквото и да се случва по-нататък в живота ѝ, каквито и снежни бури да я връхлитат и водни бездни да я влекат, никой не може да ѝ отнеме вярата в спомена, скътан дълбоко в сърцето ѝ. В симфонията на нейното битие реката на времето пише стихове и в тъмните нощи брегът, надвесен над „тихата вода“, преписва сърцето ѝ. Финалното стихотворение интуитивно ме връща към разказа „Нежната спирала“ на Йордан Радичков и усилията на известния режисьор Методи Андонов да разчете знаците на кървавото писмо, което оставя върху белотата на заснежения склон смъртоносно раненият гълъб. И Валентина Радинска дълго се е взирала в безкрайните снежни пространства на своите студени и самотни дни и нощи, за да остави върху бялата равнина на книгата си „Премълчаване на зимата“ своята фраза за човешката сила и безсилие пред загадките на битието: „И знам – не може никой да посегне на думите и да ги разруши…/ И знам – не може никой, каквото имам в мен, да ми отнеме.“ До смъртта и отвъд нея, както го е видял и Георги Цанков в статията си, творчески портрет на Валентина Радинска: „Жребият на поета е жесток – той превръща мъката си в изписано с кръв от душата слово. Виденията, орисали битието му да стане ад, изскачат върху белия лист като кошмарите на Франциско Гоя.“ („Несбъднатите души – до следващия свят!“, сп. „Факел“, 07.07. 2020 г.).
ЛАЛКА ПАВЛОВА
Портрет на поетесата ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА от ГЕОРГИ ЦАНКОВ
„Несбъднати души – до следващия
свят!“
Странно заглавие за портрет на поетеса, нали? При това – за утешителка на хиляди ранени, изтерзани, белязани от печата на скръбта… На пръв поглед Валентина Радинска си има всичко – колекция от престижни награди: „Мара Белчева“, „Блага Димитрова“, „Милош Зяпков“, „Теодор Траянов“, „Изворът на белоногата“… и колко ли още! Разбира се, можем да се потопим в поезията й, без да знаем нищично за нейната съдба – пак тя ще стане „на всички ни майка, сестра и жена“. Но ако проникнем в живота й, ще сторим това не за да дирим пикантерии, а да си дадем сметка колко непосилно за обикновения човек е бремето на поета. Повечето от нас крият дълбоко трагедиите си, затварят се в себе си, мълчат – или пък ронят сълзи и изливат душите си пред познати и непознати. Жребият на поета е жесток – той превръща мъката си в изписано с кръв от душата слово. Виденията, орисали битието му да стане ад, изскачат върху белия лист като кошмарите на Франциско Гоя. „Този душевен архив, тежък с печал и омраза, лъжи и раздори“ е сложен на масата, т.е. пред очите ни не е дневник на невъобразимата лична болка, а е грандиозно художествено обобщение за „употребата на свободата“. Говоря не за моментни състояния, а за прокоба, преследваща Радинска през целия й живот.
„Гола и боса душата ми зъзне
край наострените ви уши!“
Сигурен съм, че мнозина възприемат чуждото нещастие като „жълта вест“, то им действа успокояващо – има и по-неслучили на съдба от мене! Но когато се докосваме до стихове, разкриващи ни талант с наднационални измерения, когато възможностите за сравнение и за диалог са не дневникови жалости, а титанични изповеди, съотносими с болката в откровенията на Емили Дикинсън, на Марина Цветаева, на Силвия Плат, то тогава злите езици замлъкват – тя няма как „да се прави, че е като всички“:
„Нося бури във мен, нося милост, и гибел, и пепел!
Родих се високо – и там ще остана до края!“
Или както казва Цветаева: „Истината небесна срещу земния глас!“ Кога и как Валентина Радинска се превърна в съизмеримо с модерните класици поетично явление? Разбира се, трябва да се върнем към началото, тъй като тя винаги е знаела, че, уви, не съществува в бленуваното от нея време – усещала е и с тялото, и с душата си, че е заобиколена от „агресия, насилие, вулгарност“. И от безкрайно много изстрадана обич, за щастие или за нещастие, тъй като будистката философия ни съветва да не се отдаваме на емоциите, да се скрием във вътрешния си свят и да „тренираме“ за постигане на съвършеното дишане. „Баронеса Мюнхаузен“, както сама се нарича, не умее да се отдаде на егоизма – тя срича още в първите си стихове „безумната азбука на самотата“. И дори се самобичува ( за разлика от нас – безгрешните! ):
„За лошия спектакъл – еднакво сме виновни.
Еднакво сме страхливи – и аз съм като вас.“
Помислете само – тези слова са изречени в години, когато наистина страхът ни сковаваше, а церберите на принудата бдяха да не би някоя черна овца да се отскубне от стадото. Валентина успяваше, тя дори предизвикваше цензорите: „И пак на старомодния адрес на съвестта ми нощем ме търсете!“ Появяваха се укорителни намеци за песимизма й, никой не посмяваше да я нареди гласно сред „златоустите“. Сърцето й оставаше далеч от „априлските“, а „на болката сияещия глас“ изричаше:
„Като че моя стих е чумна вест –
така го премълчават упорито!
Като че в храм със ангели безчет
съм влязла аз – с рога и със копита!“
И още:
„Презира сделки моята душа,
особено когато са в поеми!“
Малцина са се издигали до подобна дързост – Атанас Далчев, Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Блага Димитрова, Кирил Кадийски, Румен Леонидов – всеки от тях по своему, но най-емоционална, най-директна е „баронеса Мюнхаузен“:
„Тези, които не познават числата,
ни учат да смятаме с пръчка в ръката.“
Но вътрешната емиграция не е всичко – тя от най-ранни години съществува редом с жестоката лична болка, също претворена в стих: „Реката на моето детство мирише на блато“. Представяте ли си как би се чувствало дете, озовало се в „случайна, съчинена без обич вселена“, в която „пияните рижи мъже ми напомнят баща ми“?! Изисква се страхотна сила, за да превърнеш в поезия трагедии, които са те белязали завинаги. В несвободните години криехме грозното лице на истината, а сега, когато – например – излезе наяве цялата документална информация за преживените от Цветаева ужаси, тя ни става още по-близка и звездата й грее по-силно. Родителите на Валентина се развеждат, когато тя е в първи клас, а баща й, журналист в „Сливенско дело“, се самоубива на 39 години. В едно интервю тя казва: „Поетът е направен от тънка материя, но моят човешки характер е изглежда от здрава материя. Аз съм момиче от Сливен и не се давам без бой.“Винаги ми се е струвало абсурдно да се говори за „лирически герои“. В стиховете си Валентина Радинска винаги е самата себе си, затова и успява да се превърна в медиум за чувствителните души.
„В живота присъствах като на чужда сватба:
всичката медовина покрай устата ми изтече.“
Наистина трябва да си измайсторен от здрава материя, за да признаеш:
„Ако не беше майка ми –
щях да сложа край на всичко това.“
Зловещите откровения нахлуват в поезията й не само като отражение на задушаващата действителност, но и като предчувствие за бъдните удари на съдбата. „Твоите жестоки уроци ги помня, Марина!“ , разговаря Валентина с руската си посестрима. Тя никога не е била монологична, винаги словото й е звучало в обкръжението на „малцината избранници“ – на Георги Борисов и Иван Динков, на София Бранц и Борис Христов, на Григор Ленков и Христо Фотев – истинска „епопея“ на страдалците, превърнали българската поезия в световна сила, влели духовна мощ във вените на обезкървавената ни нация.
„Като глутница черна годините идват насам,
носят смърт и раздяла, само пепел бележи следите им,
все тогава те стигат, когато си болен и сам!“
А своеобразният епилог на първото действие от трагедията, белязала поетичната вселена на Радинска, е прозрението:
„Сила щом нямаш, щом гърлото сухо немее –
с кърваво гърло ти трябва това да възпееш!“
Оттук нататък започва страшната и красива песен, изпята с кърваво гърло. Все по-осезаемо личната мъка се превръща в общочовешка. Появяват се „дъждовете“, които непрекъснато ще присъстват в стиховете й като магия, ясното, действителното нерядко се преоблича в дреха за върховни тайнства. Поетесата се учи „как да излезе от Долината на смъртта“ и обмисля „накъде да тръгне после“. Всичко това се случва в условията на почти митична любов и грижа за болен ангел. Очаква я затвор, в който ще остане двайсет години – и закрилата на един гениален творец, който разкри тайната на чеховата „чайка“, разказа мечтите на „трите сестри“ и на всички нас, мислещите и чувстващите, че „свободата е вътрешно усещане, не външно. „Уроците по мълчание“ на Крикор Азарян са другото аз на Валентина Радинска. Когато актьорите го питат: „Защо Чехов? Защо „Чайка“?, той им отвръща: „Защото е студено.“ Той вече винаги ще е до нея „по пътя тъмен и хлъзгав“. Съпругът Крикор и синът Степан са като пратеници от Бога – пратил й ги е, защото е бил сигурен, че ще понесе страданието – знаел е, че ще вложи в устата й послания, необходими на всички нас, слабите.
Колкото и да е силна поезията на Валентина Радинска преди огненото изпитание със съпруга-творец и синът-ангел, след появата им тя вече е коренно различна. „Когато вече няма да ни трябват нито хора, нито думи“, както в Чехова пиеса, започваш да разбираш: „болката и страданието означават, че Бог ти обръща внимание“, а ти „все по-стръмно копаеш в себе си“ и това всъщност е нелицеприятен разговор с Бога, не лигава молитва, а опит за катарзис. В живота „смелото момиче от Сливен“ повежда неправителствена организация „Живот с детски церебрален парализ“, а в беседите си с Всевишния пее с кърваво гърло своя Реквием за Степан:
„Есента есени, слага своята черна вечеря,
и в безродната къл хвърля мъртвите си семена…
Падат мрачни, куршумени, падат кървави, падат неверни
дъждовете над нещо, което бе наша земя…“
Големите поети винаги са били и мистици, тъй като прозренията им биват нашепвани от неведоми сили. Мистиката естествено навлиза в лириката на Радинска, не толкова с мъдростта на Гурджиев и на Успенски, а най-вече – със собственото й узряване да открива невидимото, да говори езика на тишината, да се промъква по мостовете над небитието:
„Ей такива мостове ми останаха към живота –
все на косъм висят върху бездни стооки,
до един се люлеят на въжета протрити,
и така – докъдето ми виждат очите.“
Няма и следа от измъчената псевдоинтелектуална поезия, запазена марка за снобите и за лекомислените. Медиумът в нея усеща енергийно присъствието на скъпите сенки – тя говори с тях не за себе си, а буквално за всичко, което е съдба и за родината й, и за света.
„Мое сурово, и страшно, и верно спасение – като живота единствено – стихотворение!“ Заедно с нея отваряме „нощната книга“, за да проникнем в „чистилището“, а „дъждовете“ да се сипят отгоре ни като „пера от ангели“, като знамения.
Радинска остава твърда и непримирима към злото – социално, политическо, интимно дори:
„Или вече съм луда, затова се надявам,
че един между нас – ще отвори очи,
че един между нас – няма да премълчи!“
Тази й надежда на вътрешен емигрант е особено силна, тъй като тя осъзнава: „не съм избрала стиха за родина, а за родина – нощта“. Нощта на Фурнаджиев, в която „черните къщи“ на „гузните поети“ мълчат, когато „тълпата мълчи“, а палачът изважда „истинската брадва“, за да посече „истинските стихове“, „истинската музика“, „истинските картини“… За да го спрем, трябва самите ние да бъдам истински – и да се стремим към сплотяването на жреците на красотата и на справедливостта. Много често Валентина Радинска разговаря мислено с посветения като нея Борис Христов, дори му отправя предизвикателство:
„И тогава ще хвърля към тебе тромпета вечерен,
и неволно ще вдигнеш ръцете си, за да го хванеш.
Като златен ще светне, ще заплува през въздуха черен,
а под него ще пеят вселени и океани!“
На избраните от Бога дарования не са необходими свян и смирение, тромпетите им ще греят златни, а изпълнените им с горест и мъдрост прозрения ще ни водят – „небето е отворено за птиците“.
Бунтарката от вчера не остава равнодушна към заобикалящите я и днес неправди. Тя ще отговори на приспосолбенците и на долните твари: „Сто пъти мъртва бях. И пак възкръсвах. И ще умра – поет!“ И ни припомня: „Сложи болката в стих: напиши си домашното – само тъй поетът на Господ е равен.“ Едва ли простосмъртните някога ще разберат напълно какво означава да сложиш нечовешката болка в стих, да сложиш в стих гробовете на баща, на съпруг, най-вече – на син, да сложиш в стих детство – блато, клевети и доноси, премълчаване и отричане. Никога няма да забравя очите на двойката Валентина-Крикор в нощта на избирането на Петър Стоянов за президент – те грееха, озарени от надеждата за ново начало. Затова е още по-зловещо настъпилото по-късно разочарование:
„Тъй позорно прозираха всички позьорски лъжи!“
И:
„Без дрехи е кралят, и от голи велможи гъмжи!“
Оттук до едно от най-силните български стихотворения „Сбогом“, посветено на Христо Фотев, пътят е кратък, а болката е неописуема:
„Смъртта вали, настойчива и тиха,
приятелите ни стопява бавно….
Те като капки дъжд в пръстта попиха,
но българската пръст е жадна….“
Разбирате ли сега, за какъв дъжд пише Валентина Радинска: в „семантиката на студа“, в „методологията на снежинките“ са скрити енергиите на мъчениците от „моята тъжна родина“! И от най-безнадеждните шепоти на душата й извира чистата и ослепителна светлина на ангелските химни.
„Как да изчезне самотата?
Просто я наречи свобода.“
Това е нейната свобода да разговаря с нас не от кулата от слонова кост, а от „отломките от думите“, с които тя „сглобява“ любовта! Думите, които „падат тежко, като птици замръзнали в полет“. За да може да „употреби“ свободата
„обувките тежки ще събуя –
изтъркани се вече те от бродене
в държавата на миналото.“
Откровена е до мазохизъм –
„Пък и знам ли как се разказват пропасти,
и какво е да се опитваш съвсем на ръба да спреш.“
Не спира дори на ръба, „защото страшно съм ранена…. защото всичките значения на светлината тънат бавно в молитвата ми отмаляла“. Някои от виденията й звучат като откровенията на Света Тереза Авилска. Великият скулптор Бернини е обезсмъртил в римската църква „Санта Мария дела Виктория“ нейния екстаз, нейната „сладостна мъка“, така е нарекъл той умението й да открива „Божието присъствие и действие“. Сякаш е прозрял пътуването на съвременната поетеса „в световете бели, в премълчаните пространства“.
Виждате ли я – „свита в ъгъла на самотата – възпява самотата си жалка. Но душата – расте…“ С всеки нов стих душата в нейната поезия расте, а разговорите със скъпите покойници са едновременно „оглеждане в реката със златни води“ и нови страници в книгата на отчаянието – „аз съм само чиракът, който на чисто преписва…“
Трябваше да споделя натрупаните от поезията на Валентина Радинска вълнения, особено след появата на „Премълчаване на зимата“. Вече три порадни книги неин свръхтанантлив съавтор е художникът Милчо Талев. Достатъчно е да погледнете картините му в „Уроци по мълчание“, в „Защото е студено“, в „Премълчаване на зимата“, за да почувствате, че най-сетне магията й е разгадана, маестрото „сякаш преписва сърцето и в тъмното“. Той ми помогна да стигна по-дълбоко в бездната на тази необятна поетична вселена. Също като Марина Цветаева, Валентина Радинска може да каже: Нито в църквите, нито в съдилищата, нито в училищата, нито в казармите, нито в затворите – там, където е правото – Теб те няма, там, където са много – Теб те няма… Каква глупост – да Те обичат вкупом, Тебе, чиято първа и последна чест е – самотата.“ Затова и нейното „Теб“ напомня на Песента на Соломон, на молитвата на Света Тереза. „Самотата е моя родина!“
„Само там, под високия свод на сърцето ти светло, изричам
тишината отровна, и си спомням за твоето име!
Но недей да се бавиш, недей да се бавиш, любими,
че аз продължавам и сянката ти да обичам…“
Щом „душата расте“, щом „очите ти светят като свещи в селенията здрачни“, щом тя все още може „с мълчанието си да ти говори“, значи чудото се е случило.
„Много дълго валя… И подгизна душата на юли…
Бог дойде, и надниква от ранна, зелена звезда.
Благодаря му за думите, тихо във мене нахлули.
А от думите капе дъжд, и покълва от тях светлина.“
Ако изминем отново пътя на поетичното й израстване, ще осъзнаем колко дълбок смисъл е скрит в четирите стиха. Душата, дъждът, думите, светлината – всичко в света на Радинска притежава дълбок смисъл, тежи от минало и от значения. Сякаш и „нощта“ на Яворов витае в „Премълчаване на зимата“, тук е и Дебелянов – нейният „повелител на вълците“: между „угаси светлината“ и „беше огън, от който тъй дълго аз думите правех“ ни посреща новата „баронеса Мюнхаузен“, която отново ще се издърпа от блатото за косата.
„Беше ли този живот, Господи? – питам и питам…
Недей… Не ми отговаряй….Вече не ме е страх.“
Може би е време да завърша, макар да не съм се докоснал и до подножието на вулкана от поезия. Не се съмнявам, че пътят продължава:
„Да звънне над мене небето лазурно, със птици да ме залее…
Да тръпна, да ме пронизва любов, щом гласа ти дочувам…
И да лети душата ми сред лятото, и да копнее…
Ще ме събудиш ли, Господи… Или и тебе сънувам?
Това е предвестие за нови прозрения, за нови хамлетови въпроси. А дотогава – да продължим да си мислим над нейния толкова красноречив поздрав към нас:
„Добре дошли и сбогом!
До следващия облак, до следващия ад,
до следващия стих, до тайния му огън!
Несбъднати души – до следващия свят!“
Георги Цанков
„Панаир на книгата“ (2020г.) – Гостува ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
27 юни 2020, 14-16ч., щанд 105, Шатра А, Парка пред НДК
За Валентина РАДИНСКА
Рада АЛЕКСАНДРОВА*
Валентина Радинска се появи в нашата литература, бих казала, закономерно. В една литература с прекрасни традиции по отношение на поезията, сътворена от жени. Веднага ще добавя, че Валя уважава определението – поет – за себе си. И разбира се, явно не е без значение, че тя е от Сливен – градът на Елисавета Багряна и Станка Пенчева. Радинска дойде в литературата ни като овладял майсторството поет. Завършила Литературния институт „Максим Горки” в Москва, тя държеше и държи на своя класически стих, на високата поезия. И слава Богу Валентина има силен характер, така необходим за поета, и то в български условия. Нейната категоричност се забелязва още от заглавията на книгите й – „Всичко”, „Не”, „Нощна книга”, „Чистилище”, „Времена”. Традиционна и сякаш обречена на истината и поетическата честност е лириката й, в която звучи съдбовност, страдание и състрадание, звучат тежки тонове за смисъла на човешкия живот и съдба. Радинска притежава широк диапазон от теми в своето творчество, тя пише за същественото в живота, тя е търсещ автор, засяга социални теми. Тя е драматична и трагична, тъй както се е сложил личният й живот. Няма никаква опасност да попаднем на неверни и фалшиви тонове в тази поезия, Валентина е вярна на истината дори когато тя е болезнена и неприветна. Изповедна в своето страдание, тя търси спасение в природата и бързите сезони, в любовта, която винаги ранява, изповядва се пред Поезията и Бога. Много разговори с Бога, нещо толкова рядко в нашата поезия.
* * *
Може би. Крехки думи… Да чакаш с последни сили,
всяка сутрин да се утешаваш, че все пак денят е нов…
Може би… Аз в утробата на несретния дъжд съм се свила,
А в мен се свила душата ми… И от никъде няма любов.
Затова тъмни песни си пея, а животът вървял по петите ми,
пак мълчи зад гърба ми и затваря кръг подир кръг!
Покрай мене се люшкат, стълпяват се тъмнините,
и само дъждовните ангели първородни думи шептят.
Уморих се отдавна от тези каменисти пътеки пред мене.
уморих се отдавна от тези – без брод! – бурни, черни реки!
Аз те търсих навсякъде, Господи! И никъде не те намерих…
И дойдох на брега ти. И чакам да дойдеш ти.
Чуваш ли, Господи?… Как седя на брега ти пороен,
как душата копнее, как беззвучно, как дълго бди…
Как безсънно ще чака, как ще плаче и как ще се моли…
И ще дочака ли, Господи? …Може би.
В личен план съдбата на поетесата е скръбна, даже трагична. Но нали съдбата сме и самите ние, които я ковем и преживяваме, приемаме или отхвърляме. Валя прие своята съдба достойно и със завиден стоицизъм. С един тежък строй на ритмите, с цензурата на стиховете, с големите разгърнати метафори поетесата изповядва страданието на земния живот, болката за сбърканото устройство на човешкото живеене, екзистенциалната безизходност на битието. В тази поезия намираме като реакция и остър социален патос срещу подмяна на стойностите и бездуховността. Поетесата е отворена рана и крещи „от безсилие, болка, надежда и копнежи напразни.” Тя разговаря със света, със земята, ветровете и сезоните, търси спасение в целия видим и невидим свят, одухотворява всичко, до което се докосва с очи, сетива и с душата си. И на всичко мъртво и нестоплено от човещина и обич казва своето категорично НЕ. Валентина Радинска не беше ласкаво приета от тоталитарната литературна критика. За нейната втора книга „Нощна книга”, излязла през 1983 година, литературният критик Николай Петев пише остро. Срещу песимизма в поезията й, срещу липсата на „значителни” теми като социалистическото строителство и възход.Тази реакция не уплаши поетесата. Тя продължи своята битка за един друг свят и живот – хуманни и осветени от любов и съпричастност.
* * *
Всичко на масата – дрипа по дрипа вади,
късче по късче. И капка по капка изцеждай –
мъртвия плисък на черни, удавни води,
писък на птица, която в небето изчезва!
Всичко на масата – тънкият кръст и свещта,
Детската треска, предсмъртните хрипове детски,
Луминисцентния въздух на март и нощта
дезинфекцирана със снеговете отвесни…
Всичко на масата – нека до край да вървим:
в дните отровни с небето безмълвно отгоре
в тази до смърт равнодушна родина горим –
ставаме пепел – а тя за това не говори!
Всичко на масата – този душевен архив,
тежък с печал и омрази, лъжи и раздори –
и пред очите ни нашта родина гори –
става на пепел – а ний за това не говорим!
Всичко на масата – празните карти реди!
български вятър вън българска пепел пилее…
Всичко на масата! Върху листа подреди
всичко от масата, всичко –
за да оцелееш!
Спасението от този отровен и безсмислен живот Радинска намира в Поезията. И любовта. От начало и до край тя е протегната към тази магия, дадена свише, цялата й измъчена надежда се крепи от вярата в тях. ”Животът и любовта раждат поезията”, – казва авторката.” Няма ли ги животът и любовта – няма я и нея. Поезията не може да се прави от литература.”
* * *
Бялото ловно поле на листа –
лобното място на моите мисли.
А отвъд него започва света –
реален, неистов.
А се ограждам, ограждам сама
с черните букви като магия.
Стихове вдигам като стена –
да се скрия.
Бялото ловно поле на листа –
лобното място на моите мисли:
тук е за мене, тук е света…
Другият – е измислен.
Ако трябва да определя стила на Валя Радинска, бих го нарекла страстен. Поетесата не се притеснява да изрази и покаже чувствата си, нещо, което е почти забранено в постмодерната литература. Тя знае, че най-важното, най-същественото иде от сърцето. Големите руски поетеси Марина Цветаева и Анна Ахматова, на които посвещава стихове, са най-яркият пример за поезия и честен живот. Водеща, бих казала, като тема и израз на съдбата й е любовта. Винаги любовта, която осмисля и осветява целия живот. С копнежите и страданията. Със свойството да превърне човека в рана. Любовта – спасение, мечта, трепет и търсене, любовта – всичко! И няма да е пресилено да кажем, че в съвременната ни литература любовната лирика на Валентина Радинска е най-силна. Може би защото авторката я изследва от всички страни, или по-скоро – изстрадва я. Без съпротива, а като благо, дошло свише.
* * *
Посред вятъра живее душата ми, посред вятъра…
Размахва криле и трепти, свети и пее…
Препълват я звуци – все за него! – и я люлеят
като камбана, която за празник звъни и се мята.
Защото ми е високо със него, и ми е лазурно и чисто,
и са далечни безлюбовните земни мочурища…
Господи, само смелост в сърцето ми ти притуряй,
а на него в сърцето му, Господи, нека още любов се разлисти.
Нека не спира да капе от пръстите му светлина,
нека не спират птици от очите му да излитат…
И на онези чинари крайбрежни да шушнат душите,
докато, дъх затаила, в прегръдката му мълча…
И в този миг да останем, той никога да не свършва…
Да се превърнем във въздух, завинаги да се слеем.
И нека не спират тогава над нас дъждовете да пеят!
И нека южният вятър този стих да довърши…
* Текстът е подготвен за програма „Христо Ботев“ на БНР.
Стефан Цанев за новата поетична книга „Премълчаване на зимата“ на Валентина Радинска (21.05.2020г.)
„Валя,стиховете ти са великолепни, слаба е думата.
Такава неукротима жажда за любов в тези времена на всеобща омраза -това е поразително.
Отдавна не бях се наслаждавал на такъв прецизен стих, на такова изобилие от метафори.
Душата ми расте…
Поздравявам те най-искрено.
Стефан“
Думи на Магдалена Абаджиева за „Премълчаване на зимата“ (21.05.2020г.)
Ритъмът e може би най-верният ни спътник. Той се движи обикновено в границите между 60 и 100 удара в минута. Наричаме го ‘пулс’. Сезоните се сменят. Денят сменя нощта. Дори еднаквият брой крачки, които правим всеки ден, за да стигнем от дома си до спирката на трамвая, засилват усещането, че търсенето на ритъма е в основата на всяко едно съществуване, а човекът е своеобразен музикален инструмент. Вероятно това е една от причините, поради която стихотворенията с изявена пулсация ме привличат. Навремето, в първата си курсова работа като студентка, бях разгледала въпроса за връзката между музика и поезия, като бях направила опит да нотирам поетически текст, приравнявайки ударението към силното време. Силното време е онзи момент, в който мислено се поставя акцент в музиката. Ударението е също акцент. Отдавна ми се иска да задълбоча и доразвия тези свои наблюдения и стихотворенията на Валентина Радинска затвърждават у мен убеждението, че това е необходимо. В своята поезия Валя постига музикалност на много високо ниво. Ето, разлиствам нейната нова книга с поезия, която се казва „Премълчаване на зимата”. Във всяко едно стихотворение чувам музика. Повторенията, обръщенията към любимия, паузите, начинът, по който са подредени думите, създават специфичен ритъм, който чисто на звуково ниво свидетелства за авторството на тези стихотворения. Гласът на Валентина Радинска не може да бъде сгрешен. Ето, чуйте го и вие и чуйте цялата книга „Премълчаване на зимата”:
***
Сънувах, че гласът на тази нощ е пълен със щурци…
Сънувах, че се будя в утрин, от вятър разлюляна…
Сънувах, че заровила глава в небето, го слушам как шепти…
Сънувах, че… Но после се събудих. И тишината бе голяма…
Видях – снегът напредва, и бавно към сърцето ми върви.
Видях – отчаяната графика на зимата не може нищо да ми каже…
Видях – написано набързо стихотворение от птичите следи…
Видях – ветрее се тъгата ми, загърната в мъглите влажни…
И знам – така ще си остане снегът, без никой да го прекоси…
И знам – по хребетите на нощта ще слиза като сянка миналото време.
И знам – не може никой да посегне на думите и да ги разруши…
И знам – не може никой, каквото имам в мен, да ми отнеме.
Отзиви за новата поетична книга „Премълчаване на зимата“ на Валентина Радинска
(15.05.2020г.)
Николай Милчев
ДУМИ, КОИТО НЕ МОГА ДА ПРЕМЪЛЧА
ЗА „ПРЕМЪЛЧАВАНЕ НА ЗИМАТА“ ОТ ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
Стихосбирка от такава висока орбита трябва да се препрочита със затворени очи.
Прочел си любовта в книгата и вече можеш да се довериш не на четенето, а на инстинкта си, на усета си за поезия.
Представете си, че на страниците на „Премълчаване на зимата“ изведнъж са останали само бели листове. Представете си, че стиховете са изчезнали. Какво ще правите тогава? Ще продължите да четете по спомени за любовна поезия, която преди минути е била тук, а сега е отишла в друго пространство.
Голямата любовна лирика съществува в различни форми и състояния. Тя може да е трепване на листо, докосване на пръсти до чаша, може да е глътка вино, сняг, дъжд, запалено слънце, листче хартийка в джоба, бучка захар. Може да е всичко, но трябва да е голяма любов, за да я четеш в книга даже когато думите са изчезнали.
„Премълчаване на зимата“ е такава любовна стихосбирка. Тя не е просто стихотворения – едно след друго, тя е любов, която държи за ръка друго измерение на любовта и друга любов може би.
„Премълчаване на зимата“ не е само премълчаване на зимата – тя е пролет, лято и есен на тази невъзможна за обяснение любов.
„Премълчаване на зимата“ е единство на белия, резедавия, златистия, жълтия, червения и на още колкото искате цветове на поезията. Защото е цяла поезия.
Казах, че стихосбирка от такава висока орбита трябва да се препрочита със затворени очи. Аз го правя. И знаете ли защо? – Защото знам стихотворенията почти наизуст. Затова.
На добър час на „Премълчаване на зимата“ на Валентина Радинска.
***
Много дълго валя… И подгизна душата на юли…
Бог дойде, и надникна от ранна, зелена звезда.
Благодаря му за думите, тихо във мен нахлули.
А от думите капе дъжд, и покълва от тях светлина.
Благодаря му за теб, нежен мой, и близнак мой внезапен,
за платното, в което и двамата ни вгради…
Че с теб, макар и за миг, но зърнах реката златна,
че ми нарисува бродове през всички черни води…
Благодаря му, че мога да живея, във теб заслушана…
Че твоите звуци заглушиха самотата, и тя преболя…
И ще те дочакам, като тръгнеш към мен през сушата.
Аз отдавна съм тук, и си спомням – много дълго валя…
Валентина Радинска
Неда Антонова
„ПРЕМЪЛЧВАНЕ НА ЗИМАТА“ от ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
е интимна рапсодия в четиридесет и осем изтънчени части
и в точно толкоз нюанса на умореното бяло –
цвета на илюзорната ни надежда за споделеност.
Отшумели са дъждове и аплодисменти, дошла е зимата с тишините си. Отнела е много, но ни е оставила верността – кристалната добродетел на зрялата ни душа.
Вълшебният герой в тази поезия е Сърцето – най-безащитното Божие творение, единствената смъртна част от нас : докато живеем и страдаме, то умира…и умира бавно, на части, безименно и безшумно…
Защото какво е Животът? – Времето, през което Сърцето се превръща в Душа.
Посегнете към тази книга. Прегърнете я. Споделете със себе си нейното магично питие и забравете зимата, защото – вижте! – от изток вече изгрява зелено – онова зелено от дръжката на минзухара… И утре бялото на самотата ни ще се разискри във всички цветове на дъгата…И там някъде – вярвай, читателю! – вече ще те очаква и твоят любим и единствен цвят…
Eкатерина Томова
„И ЗНАМ – НЕ МОЖЕ НИКОЙ, КАКВОТО ИМАМ В МЕН, ДА МИ ОТНЕМЕ.“
„ПРЕМЪЛЧАВАНЕ НА ЗИМАТА“ – тази нова поетична книга на Валентина Радинска ни връхлита като явление от природата. Защото словото й е съразмерно със силата на Естеството. Затова тя не просто се чете, а се преживява. И остава като неизбежен, вълнуващ и желан спътник на чувствата, на размислите, на паметта. Както казва Марк Аврелий, човек може да се оттегли само в собствената си душа. Нейната поезия не е само апотеоз на любовта. Тя ни потапя във философията й. А тази философия е съдбовна, фаталистична. И корените й са в стоицизма – дълбочината му е необятна и непреходна – като живота и смъртта. Спонтанно я свързвам със стих на Леопарди – „Непознаваемо е всичко вън от мъката.“ И колко познаваемо е чрез нея. Защото тя притежава способността да съхранява. Зазидани са в нейното изящно слово неразрушимите сенки на съдбата и колкото и кратки да са човешките дни, вградени от нейния мощен талант в думите – остават непреходни. Ще продължават да пътуват в бъдещето, дори когато няма да ни има. Затова изкуството остава вечно. „Любовта е възмездие на смъртта“ – казва Шопенхауер и ние сме лице в лице с неговата точна констатация, сред богатствата на тази поезия. В нея човек може да живее, да умре и да възкръсне! Поздравявам Валя за това „Премълчаване на зимата“, в което се срещаме с поет, който нищо не е премълчал от съдбата ни. Трябва да поздравим и издателите,и художника Милчо Талев, и редактора Николай Милчев за изискания вкус и изпълнение в изданието на тази магнетична поезия!
Валентина Радинска в “Духът на словото”
(Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – 27.04.2020)
Валентина Радинска с нова поетична книга
(„Артефир“, БНР, Програма „Христо Ботев“)
публикувано на 22.04.20
„Премълчаване на зимата“ се нарича най-новата стихосбирка на поетесата, която излезе в навечерието на Великден.
„Валентина Радинска е последователна и в поезията си, и в книгите си. Есента и зимата властват в лириката ѝ“ – пише за нея литературният критик Никола Иванов. Може би затова след „Уроци по мълчание“ (2016) и „Защото е студено“ (2018) появата на 12-ата ѝ книга „Премълчаване на зимата“ дойде съвсем естествено.
* * *
Какъв сняг вали, Господи, какъв сняг вали,
как бавно и дълго затрупва черните ни недели…
Нека не спира, нека пролетта от сняг да боли,
нека за малко дните ни като ангели да са бели…
Нека да бъде, Господи, волята ти, но пак
тази горчива чаша нека да ни отмине…
Нека не бъде мрак – нека да бъде знак,
нека белият сняг душите ни черни отмие…
Нека снегът затрупа черните ни сърца,
и любовта ти, Господи, да не отиде нахалост.
Нека пак да сме живи, нека е светлина…
А после, Господи, после – всичко ще е отначало.
Това е едно от новите стихотворения на Валентина Радинска, публикувано на страницата ѝ във фейсбук, там може да се види и най-новата ѝ книга, а и приятелите на нейната поезия да я следват.
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА 