Валентина Радинска, мъжкото момиче от града на войводите Сливен, работи като редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, като журналист и ментор по творческо писане в Алма матер.
Радинска е родена в Сливен. Следва две години българска филология в СУ “Климент Охридски”, след което учи в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва, и го завършва през 1976 г.
Работи като журналист във в-к “Народна младеж”, а после – 12 години като редактор в Студия за игрални филми “Бояна”; през 1992-1994 завежда отдел “Цивилизации” във в-к “Континент”. От декември 1994 работи като редактор, а от юли 1999 – до юли 2002 – като главен редактор на сп. “Европа 2001”. От 1996 до 2008 г. води спецкурс по творческо писане и магистърски семинар по същата специалност в СУ “Климент Охридски”.
През март 2002 г. Валентина Радинска създава неправителствената организация Българско сдружение “Живот с ДЦП” (детска церебрална парализа), и работи по проекти, свързани с проблемите на семействата, които отглеждат вкъщи деца-инвалиди. Автор е на три реализирани документални сценария на социална тема, както и на сценария на телевизионния филм на БНТ – “Птицата”(2003).
Валентина Радинска е автор на дванайсет книги със стихове: “Към мен върви човек” (“Народна младеж”, 1977); “Нощна книга” ( “Хр.Г.Данов” 1983); “Не” ( “Георги Бакалов” 1988); “Чистилище” (ИК “Няголова” 1992); “Всичко” (ИК “Иван Вазов” 1995); “Поне” (ИК “Хемус” 2001), “Дъждовете” ( ИК“Захарий Стоянов”, 2009); “Употреба на Свободата” (, ИК “Захарий Стоянов”, 2013) “Времена. Избрано” (, ИК “Захарий Стоянов” 2013), “Уроци по мълчание” (ИК “Захарий Стоянов” 2016), „Защото е студено” (ИК „Захарий Стоянов” 2019), и „Премълчаване на зимата” (2020, „Симолини-94”).
Тя е автор и на литературно-критическото изследване “Димчо Дебелянов и Повелителя на вълците” , както и на антологията “Българската поезия след Втората световна война”
През 1998 г. й е присъдена националната наградата “Мара Белчева” за цялостно поетично творчество.
Носител е на наградата “Блага Димитрова” за документалния роман “Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо” , посветен на големия български режисьор, чиято съпруга бе В.Радинска.
Превеждала е стихове на А.С. Пушкин, Инокентий Аненски, Марина Цветаева, Анна Ахматова, Белла Ахмадулина, Юнна Мориц, и др.
Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици и са включени в пет англоезични антологии, издадени в САЩ, Канада и Англия.
Поетесата Валентина Радинска представи последната си стихосбирка „Премълчаване на зимата“ и новата си автобиографична книга „Користни записки“ за пръв път самостоятелно като автор през май месец в Арт салона на Радио Варна.
Удоволствието да разговаря с нея имаше Светлана Вълкова:
Поетесата Валентина Радинска представи последната си стихосбирка „Премълчаване на зимата“ и новата си автобиографична книга „Користни записки“ за пръв път самостоятелно като автор през май месец в Арт салона на Радио Варна.
Удоволствието да разговаря с нея имаше Светлана Вълкова:
Създадох си лирически герои, защото пишещото ми същество ми дава сигнал кой човек може да ми бъде лирическия герой. Впоследствие прототипът няма нищо общо с лирическия герой. За да потегли този локомотив трябват емоции, чувства, необходим е сърцетръс.
–В една от рецензиите, която четох, авторът твърдеше, че няма лирически герои, а само вашият Аз?
– Естествено, че съм аз с всичко мое, с целия си живот, с цялата си биография. Интересни са ми критиците, които не свързват творчеството с живота на автора. Аз например съм изследвала творчеството на Димчо Дебелянов и знам, че всеки написан от него ред е породен от нещо, което се е случило в живота му. Така е и при мен. Зад всички мои думи стои моята биография, не буквално, но тези думи са поникнали от почвата на моята биография.
-Как се променяше това пишещото същество, как се променяше поезията Ви през годините?
-То беше много невръстно, когато започнах да пиша в 4 клас. Изведнъж написах едно четиристишие. Единственото хумористично мое стихотворение за един двойкаджия. Купих си големи тефтери и през цялото лято графоманствах. И така докато ме хвана учителката ми по български език и ме изпрати в местната редакция на „Сливенско дело“. И така в мен възникна този образ на пишещо същество, лека-полека. В гимназията напечатах първите си стихове. Усещах, че в мен има друг енергиен център, самостоятелен и независим. Задействаше се се в прозаични моменти, на улицата дори, където спирах и пишех. Защото е много важно да се хване идеята. Винаги съм искала да напиша такава книга за пишещото същество. През годините имах много тежки моменти и смятах, че няма да мога да пиша повече. Чувствах се изпепелена вътрешно. Понякога трупаш неща, но животът ги засипва с нещо, което им пречи да се появят като литературно творчество. Пишещото същество се оказа по-силната част от мен. То оцеля през всичките тези години. Въпрос е на характер всичко това. Смятам, че има една Света Троица: Талант, Съдба и Характер. Талантът не е достатъчен, ако нямаш характер. Много пречупени таланти съм виждала. След толкова дълъг път в литературата мисля, че това са трите важни неща, за да се получи поетът.
– Казахте, че от разтърсването, от болката от съдбата започват силните стихове. Трудно ли е радостта да роди някакви красиви и силни стихове?
– Не е трудно, разбира се. Поезията се ражда от деструкция, която може да бъде и градивна. Нека цитираме Багряна: „Аз съм млада, млада, млада, с огнено сърце.“ Това е екзалтация, еуфория. Не е трудно, но е различно. Лично аз радостни стихове не мога да пиша. Може би напоследък съм написала някои по-светли. Зависи от натюрела на поета. Има тихи поети, лирици, зависи от типа дарба и от това през какво минава поетът, живеейки. Драматичните ми стихове не са измислени. Имах доста драматична съдба, загубила съм двете си любими същества на този свят, не метафорично, а буквално в ръцете ми си отидоха двамата. Това няма как да не те промени, няма как да не остави една утайка. И трябва време, за да се преодолее това. Поетът от най-голямата си болка прави друг вид енергия.
–Какви стихове има в „Премълчаване на зимата“?
-Това са основно почти любовни стихотворения. В тях има един копнеж за любов. В едно интервю навремето Станка Пенчева каза, че когато жената загуби любимия си, по-нататък в нейния живот няма любов. Чрез тези стихове искам да не говоря за зимата в мен, а да я премълча. Зад стиховете стоят копнежи. Предишната ми стихосбирка „Защото е студено“ е подобна. Двете са като първа и втора част. През целия си живот не бях писала любовни стихове. Защото когато имам реална любов, аз я живея, не я пиша. Последните 5-6 години пиша повече почти любовни стихотворения и видях, че мога да го правя. И ми харесва.
– След като премълчавате зимата, означава ли това, че вървите смело към пролетта, или вече влязохте в нея?
– Мисля, че се намирам в етап, в който си показах главата над водата. Трябваха ми години. Защото аз 23 години съм била майка на тежко увредено дете с церебрална парализа, пет години мъжът ми тежко боледува и аз съм била неотлъчно до тях. Тези 23 години не можеха просто така да се изпарят. Азарян почина през 2009-а, аз през 2011-а издадох един документален роман „Ние с Коко, Крикор Азарян отблизо“. Описах последните му 5 години и борбата с коварната болест. Присъствах на една битка между духа и тялото. И духът победи. Той завърши „Вишнева градина“, последната си постановка, месец и половина преди да си отиде и беше в желязно менгеме, държеше тялото си, физиката си, за да може да довърши репетициите. След премиерата се поклони на сцената, после се качихме в колата и се прибрахме у дома: влезе, седна на дивана и каза: „Това беше“. След което легна и повече не стана. Отидохме в болницата. На 14 декември той си отиде. Изпревари смъртта, спечели тази битка и аз исках да опиша този процес
–Как неговият дух Ви влияеше на Вас?
-Той беше един много добър човек, много добър. Толерантен. Той никога не е наранявал никого. Когато се запознах с него, аз бях млада, рязка и обичах да съдя. В него виждах тази мекота и толерантност. Бях щастлива да съм в неговата сянка, да бъда зад него. С радосттой ме промени да бъда това, което съм. Той беше изцяло фокусиран човек, не обичаше да се разпилява. Когато не работеше, четеше книги, слушаше музика и решаваше кръстословици. Всичко бе подчинено на неговия режим на работа и на работохолизма му. Макар че го няма почти 12 години, аз се чувствам отговорна пред него, дори и за външния си вид.
–Чувствате ли се по някакъв начин свободна?
– Да, чувствам се свободна. Той беше аристократ на духа и голям благородник. Когато си отиваше, казваше: „Ти трябва да вървиш напред и да живееш така, че да можеш да пишеш“.
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА 