изд. къща „Няголова”
Редактор Елка Няголова
Художник Валери Пощаров
СРЕДНОВЕКОВНА БАЛАДА
Палачът
публично заяви,
че захвърля своята брадва.
Тълпата извика :”Браво!”
Сова проплака.
Дръвникът сухо светеше в мрака.
Тълпата още викаше :”Браво!”
Тогава
Поетът извади
своите истински стихове,
и ги прочете.
Музикантът извади
своята истинска музика
и я изсвири.
Художникът извади
своите истински картини
и ги показа.
Засмя се палачът,
извади
своята истинска брадва,
и я размаха…
Мълчеше тълпата.
Сова проплака.
Мокро и сито
блестеше дръвникът,
мокро и сито…
Мълчеше тълпата.
ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
На Борис Христов
Не чуваш ли вече, приятелю, как мравките пеят?
Наведи се отново над тяхната дупка и слушай…
Горчи песента им – и сутрин сълзите им греят
като бисери дребни в сърцето на алчната Суша…
Гласът ти ми липсва. Посред гласовете тъй близки
на мойте другари по слово, на моите братя –
гласът ти ми липсва! На облаци, паднали ниско
ще пиша: “Гласът ти ми липсва!” – и ще ти ги пратя!
Ще дойда в дома ти, насила залостен отвътре,
ще дърпам вратите, ще скъсам звънеца провлачен,
до припадък ще блъскам, та дума поне да изтръгна,
ще викам: “Позьор!” и “Страхливец!”, а после ще плача…
Като крадла среднощна на твоя таван ще се вмъкна,
ще изровя тромпета захвърлен, праха ще издухам…
И някоя вечер, мъничко преди да се мръкне,
ще застана под твоите тъмни прозорци, и ще го надуя…
Нескопосните звуци на гракащо ято ще литнат –
с тях слуха ти надменен бих искала аз да накажа.
И през смях – за видиш кой бездарник тромпета е пипнал,
може би ще открехнеш пердето и ще се покажеш…
И тогава ще хвърля към тебе тромпета вечерен,
и неволно ще вдигнеш ръцете си, за да го хванеш.
Като златен ще светне, ще заплува през въздуха черен,
а под него ще пеят вселени и океани!
И във тези секунди, в които към тебе полита,
ще извикам :”Гласът ти ни липсва!” –
сто пъти ще го изкрещя!
Защото вече отдавна и боговете се питат:
къде е оня, който превеждаше на мравките песента?
ВМЕСТО ЛЮЛЧИНА ПЕСЕН
I
Аз и моето малко момиченце
като в храм – посред болката коленичили,
капка милост измолвахме от бездушния свод,
и какво ли не давахме за минута живот!
А небето безмълвно – луна присмехулна
най-спокойно над нашия ужас търкулна…
И безпомощно вкопчена в мене със поглед
малка бледа звезда прекоси небосвода…
Виждах – няма в нощта кръвоизливна път!
Няма сили, които тази сила да спрат!
И зората съсирена вдига страшно лице,
и едно сърчице млъкна в мойто сърце…
Но не спира земята! Не свършва светът!
От парченца съшита, без дъх и без плът,
сляпа, глуха, саката, без памет, без всичко,
претопена, изтрита, изличена, безлична –
пак съм жива, о Господи! – и от теб необичана,
и вървим – аз и моето мъртво момиченце…
II
Знам, ако има рай, под чистото му слънце
щастливо избуява сред вечната трева
момиченцето ми – като пшенично зрънце.
Аз всяка нощ се моля за това…
Но чувам дяволски петел да кукурига
и зло да се изсмива месец млад…
Нима е само ад, догдето поглед стига,
о, Господи, нима е само ад?
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА 