ВАСИЛ СЛАВОВ
Над Тамяновите Дървета
„Ти хляба ми взе – недей да оплакваш глада ми,
ти всичко ми взе – мойта бедност да жалиш не смей!
Висок е септември и страшни са дните му стръмни,
и дъжд като песен безсмъртна над него се лей!“
„Само думите“ – след „Нека да бъде любов“ (2023 г.), след „Душата расте“ (2022 г.)
„Защо да мълчим до смърт“ – „Обяснение“.
Остават ни… „само думите“.
В „Душата расте“ Валентина Радинска запита:
„Но работата не е там:
как да излезеш от Долината на Скръбта –
а накъде да тръгнеш после.“
„Все повече имам чувството, че пренасям живота си в жертва на Поезията. Тя е моето Върховно Божество.“ – Валентина Радинска. И това е посоката и това е следването на пътя и отговорът е това. Защото остава търсенето на думите, обричането пред думите. Пред това Върховно Божество.
Тъмнопрестрадана, висока поезия. Която прелита – пренесла, проклела, примиририла се (дали) със страданието. Защото „умориха се ангелите от нас“. Споменът не е останал, останала е пренесена мисъл за сетните ни близки, които в сенките си плачат – „Леля ми плаче“. И тези сенки прохождат (проходили са) вече в очите ни – „времето сее сенки в очите ни“. Тогава молитвата възраства – „Ще дойде дъждът.“ – и се враства във вика „Да дойде дъждът!“ и прелитаме, ние читателите, в някакви последни „безсилни ята“ над „тамяновите дървета“, отвърнали се от себе си, „освирепели от самота“. Споделени в тази самота.
„Запустяват бавно къщите на нашите спомени“, но остава прошепнатост в „дългите дъждове и плачещите гори“. Остава „копривата, която расте между думите ми“, молението „Дръж ми ръката здраво, защото в мене е тъмно.“
Всичко казано за тази поезия престава да има смисъл в момента на изричането му. Защото такава поезия не толерира интервенции, интерпретации, локиране в структури, прочетености, сравнения. Такава поезия руши себе си, автора, прокрещява и се дави и сетне, сетне… коленичила търси милостите си. Безкомпромисност и тъга има в тези стихове…
НЕ
На пъстрите миражи за очите,
на хитрите примамки за душите,
на книжните дървета,
със които пустинният пейзаж е оскърбен
– аз казвам: Не!
На армията от души сакати,
която си издигна стъпалата
от костите на земните си братя
сред въздуха, с омраза заразен
– аз казвам: Не!
На стадото без собствено лице,
където под пастирското крилце
виреят само белите овце,
а черните са просто за клане
– аз казвам: Не!
Не! Не!
„Нищичко не се сбъдна“ – разсеченост, която провожда жест на смирение и преклонение и там нейде, паднал, коленичил Поетът разчита „През тъмния въздух усещам бавната ти светлина.“ Но е останало пишещото същество, упорито и тежко, мрачно и нежно –„Пишещото същество – най добрата ми, най-истинската ми, най-жилавата и жизнена моя част.“ – Валентина Радинска
Валентина Радинска е един най-талантливите поети на времето ни. Срещата със стиховете ѝ пречиства, въздига, руши. И ни трябват сетива и усет за да разчетем и пренесем, да понесем в сърцата си тези болезнени, на места яростни думи „А иначе няма какво да си кажеме – нямаме:“, „Вземи си сянката и си върви!“, „Издишах те от себе си.“
БЕЛЕГ
Така е. Не обичам да мълча.
И помня как изглежда всяка истина.
Не се промива с нищо мисълта:
каквото мислех вчера – пак го мисля.
В каквото вярвах вчера – вярвам днес.
Не сменям като рокли боговете.
И пак на старомодния адрес
на съвестта ми нощем ме търсете.
Със гении не ядох и не пих,
и не осъмвах в смешните им свити…
Не им услужвах даже със кибрит…
И зная, че не ме харесват никак!
Не съм любимка и на тази сган,
която се прехранва със похвали…
Като че името ми е капан –
със ситни стъпки го заобикалят.
Това е моето разчитане на тази поезия, предпочитаното ми разчитане, защото преди „тамянови“ дърветата са били „гарванови“ и от тях е прииждал „прииждал бавно тъмен вятър.“ Защото след „тъмността“ – следва най-нежната молитва, силата да преминеш през най-тежка човешка съдба и да се възправиш, да посегнеш с добро, да посееш добро. Да умееш да запазиш доброто. С прощение. Към демоните и яростите в себе си. И това е, единственият знак за Висока Поезия.
И си спомням казаност на големия критик на Америка Харолд Блум, който някъде, по друг повод бе споделил: „The Great Poetry – is inevitable” – „Високата Поезия – е неизбежна.“
И в тези дни, днес, ми се иска това да е така. И книгата на Валентина Радинска – доказва – че това е така!
„През тъмния въздух усещам бавната ти светлина…“ Към тази светлина Радинска протяга ръката и духа си, към събратята и съсестрите си по перо, съдба и самота… И ни връща към изключителния си стих, посветен на Борис Христов
ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
(на Борис Христов)
„… Не чуваш ли вече, приятелю, как мравките пеят?
Наведи се отново над тяхната дупка и слушай…
Горчи песента им – и сутрин сълзите им греят
като бисери дребни в сърцето на алчната Суша.
И тогава ще хвърля към тебе тромпета вечерен,
и неволно ще вдигнеш ръцете си, за да го хванеш.
Като златен ще светне, ще заплува през въздуха черен,
а под него ще пеят вселени и океани…“
или ни повежда в разговор с Иван Динков
(на Иван Динков)
„И видях, че разсъмва, че е март, че отново вали;
и разбрах, че сте живи, че страшно за вас ме боли,
скъпи мои, които все време за мен не намирате –
моля само едно,
моля само едно –
не умирайте.“
Или разтърсващото саморушение, вдигнало думи в един от най-тежките стихове, които съм срещал:
„Ако не беше майка ми – щях да сложа край на всичко това.
Щях да напъхам в примка рижата си глава.
Щях да завържа косите си – за да не ми пречат,
и както съм чувала – със сапун щях да намажа въжето.“
Рядко съм слагал и слагам дума за поезия, за автори. Избягвал съм докосване до стих, защото знам колко крехка и чуплива е корицата на думите. Но днес, прочел сборник стихове „Само думите“ си мисля, че радостна бе срещата ми с едно високо, безкрайно талантливо проявление на съвременната ни Поезия.
И си ги представям тези останали думи, сложили крилете си над… тамяновите дървета… високо.
ВАСИЛ СЛАВОВ
07.10.2026
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА 