Изд. „Христо Г. Данов”
Редактор Иван Динков
Художник Борис Димовски
ПРЕДИСЛОВИЕ
Февруари е. Нощ е. Бръска сняг полегат.
Отегчено мъждеят стари улични лампи.
Да върви по дяволите този свят,
в който трябва да ходим като с котешки лапи!
Стари смешки. Шегувам се. Хитрост. Все пак –
знам, че вчера бе същото, тъй ще бъде и утре:
черни къщи мълчат като погреб барутен,
украсява ги в бяло този нашенски сняг!
Февруари е. Нощ е. Може би полудявам,
или вече съм луда, затова се надявам:
че все някой ще блъсне настрана свойта супа,
свойта чаша със вино домашно ще счупи,
и глава ще покаже от свойта хралупа,
и ще види снегът как все трупа, все трупа,
и ще види снегът как засипва полека
всяка жива пътека от човек до човека,
как душите са дадени – само прах да събират,
как – послушни и сити – тези къщи умират!
Февруари е. Нощ е. Може би полудявам…
Или – вече съм луда, затова се надявам,
че един между нас – ще отвори очи,
че един между нас – няма да премълчи!
ХИМН
На К.
Ако умра преди теб –
не бързай да ми затвориш очите;
сложи ми пръстените сребърни и гривните вити,
скрий ми една тетрадка и някакъв молив малък,
че не се знае какво ни чака оттатък…
Ако умреш преди мен
–в живота какво ли не става! –
най-после ще ти призная: само ти ми беше останал;
ще целуна дългите пръсти с тяхната нежност тъмна,
и сърцето ти, дето ми светеше в дните стръмни.
След това ще бъда готова –
тук без тебе какво да правя:
врагове ще ме помнят дълго и приятели ще ме
забравят,
пак ще светят претрупани сцени, и спектакли
ще се играят:
съжалявам само, че няма да видим края…
Затова пък ще чуем, как зрънце въздъхва,
едно коренче бяло как разбутва пръстта,
как подземни води го поят и напътстват,
как по детски разглежда и харесва света;
как се надига – жизнерадостен троскот –
имена и години да заличи,
и любовта ни да скрие най-после
от чужди очи…
РЕКВИЕМ І
Притъмняло е. В локвата трепва унила звезда.
Две недели валя, и тревата е страшно голяма.
Най-висока е тя върху гроба на моя баща –
по-висока от нея наоколо няма.
Дъждовете измиват от буквите евтината боя,
от години строшена е снимката в сивия камък.
Сякаш няма този човек дъщеря,
сякаш никога нищо е нямал!
Вместо мене – съседките в селската мараня
идвали да поплачат, до тъмно седели.
Нямало тука тогава такъв буренак.
Но добрите съседки отдавна измрели.
Вече никой не крета в неделя по калния път –
грохнаха тези, дето още са живи.
По цял ден на припек край дуварите стари седят,
доливат на лягане кандилата мъждиви.
А пък аз мога само във себе си да изкрещя,
да изскубвам тревата с нарязани длани,
и да виждам, че все пак на гроба на моя баща
тя е страшно висока – по-висока наоколо няма.
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА 