Поезията на ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
ПАНКО АНЧЕВ
Всяко време има своята представа за живота, за неговия смисъл и възможността да бъде направен по-добър и справедлив. По тази представа можем да съдим за състоянието на човешкия ум, за неговите нагласи – но преди всичко – накъде се движи обществото, какви идеали има и какви условия предлага на човека в неговото съществуване.
Поезията на Валентина Радинска (като всяка истинска и значима поезия) е достоверен свидетел на състоянието и нагласите на българския свят от края на 70-те години на ХХ век насам. Затова трябва да я четем не само с насладата и удоволствието, което тя предизвиква, но аналитично и с разум. Тогава в нея непременно ще открием черти от душата, ума и характера на българина от онова време.
Пред този човек, пред лирическата героиня на Валентина Радинска, са издигнати постоянно някакви пречки и затруднения. Но тя осъзнава препятствията като подтик за усилие и стремеж към висока цел. Пречките са много и различни; те възникват по различно време и в различни ситуации, ала винаги са и някакъв стимул, макар първоначалната реакция от сблъсъка с тях да е от болка и изненада. После се превръщат в сила и енергия за промени, в недоволство от себе си и от отредения ти живот. От твоя – личния, но и от обществения от края на 70-те години. Тук вече виждаме разбунтуван човек.
Какъв е този бунт, срещу кого е и за какво?
Най-напред бунтът е срещу самата себе си, срещу собствения нрав и начин на личен живот; срещу вътрешното непокорство и неумението да се постигне щастие, разбирателство и хармония в живота. Не просто недоволство и неудовлетворение, а истински и решителен бунт! За лирическата героиня причините за неблагополучията й са в самата нея и тя желае да се промени, да се освободи от наслоения и предубеждения, за да придобие сили и право да живее по друг начин. Това не е порив към еманципация или декларация за права, а вътрешно усилие да се очисти душата от съмнения, неискрености, заблуди, колебания и нерешителност, които й пречат пълноценно да живее, да обича, създава, размишлява и пресъздава със словото света. У Валентина Радинска няма да срещнем обичайната за българската женска поезия хвалба, че е грешна, неразумна, буйна, неподчиняваща се на правила и норми, устроени от други, за да я държат в подчинение. Напротив, тя наглася себе си според пълнотата и сложността на света, за да премине през него с достойнство, заслужено с работата, която му посвещава. Така тя допълва красотата и благородството му – дори и тогава, когато той я измъчва, подлага на изпитания, не я разбира и не я приема. Защото нейната сила е в чистото художествено слово, разума и духа, а не в претенциите, обвиненията, несъгласията или женската истерия.
Проблемът, който поезията на Валентина Радинска постоянно решава, е възстановяването на цялото, пълнотата на света и човека. Сега трябва да се събира, да се преодоляват противоречията, да се прокарват духовни пътища, по които хората да се намират по-лесно и по-бързо. Душата трябва да се отвори за доброто и красивото, за да е способна да цени и малкото, което даром получава. Иначе нейното безпокойствие не може да се утеши и утихне. Трудно е да живееш с мъка в сърцето, с напразни очаквания и неизпълними надежди, ала когато се наложи, трябва да намираш сили да не се отчаеш и погубваш. Логиката на живота изглежда толкова проста и лесна за разбиране, но кой би я разгадал бързо, ако не е вкусил от горчилката й и не е изпитал жилото й.
Ето в общи линии картината, която поезията на Валентина Радинска ни показва. Аз я описвам според моите възприятия и затова вероятно се получава някакъв парадокс: уж в нея бушуват страсти, недоволства и бунт, които трябва нещо да разрушат, а в същото време – смирено преживяване на болката, за да бъде смирението възнаградено с постигането на цялост и хармония. Но без излишни жестове и празни думи. Не, това не е парадокс; то е същността на душевния мир, който диша и говори в стихотворенията на В. Радинска. Всичко може да бъде много просто и лесно, стига хората да се съгласят да живеят по нравствени закони, да не завиждат и злословят, да не пречат на другите и да не налагат своята зла воля над волята на всички. Ако човек обича и се разбира с тези около него, ако не пристъпва границата на почтеността и съгласието, ако предпочете да се смири и лиши от необходимото му, за да задоволи нечия друга необходимост; ако най-сетне има съвест и се срамува от лошите си постъпки, не завижда и обича искрено, тогава без съмнение животът щеше да е съвсем различен.
Но това не става и е много по-сложно, неуютно, студено и тъмно в общностите, които населяваме.
Поезията на Валентина Радинска тревожно констатира тази дисхармония и упоритото човешко нежелание в обществото да тържествува високата нравственост и човешкото разбирателство. Тази констатация надхвърля личното неудовлетворение и се превръща в свидетелство на оформящите се в края на 70-те години на миналия век настроения и тенденции в развитието на обществото. Днес, от разстоянието на времето, в поезията на Радинска можем да проследим как настроенията стават все по-болезнени и е все по-ясно, че причините за личното неблагополучие не са само в отделния човек и не могат да бъдат премахнати единствено с лична воля за самоусъвършенстване. Обществото е заразено и се нуждае от лечение.
Това че много от причините за дисхармонията у човека и обществото са извън личността, не намалява нейната вина и не оправдава отчаянието и безволието й да бъде активна и съзидателна. На лирическата героиня й е тежко; тя е понесла огромни идпитания, сблъсквала се е с множество злини и апатии, разочаровала се в приятели, бивала е мамена и подвеждана, но никога не се е отчайвала и не е губела надеждата си, че доброто ще победи. Защото край нея и с нея са били хора умни, силни, благородни, талантливи и те са я окуражавали и подтиквали да се държи и да не отстъпва. Дори и тогава, когато сякаш вече нищо няма смисъл, защото всички са те изоставили или са изцяло погълнати от собствените си грижи и болки, идва някой, който ти подава ръка, предлага опора на твоето аз и тръгва заедно с тебе по стръмния път към небето и звездите.
Валентина Радинска изстрадва всяка дума, изпълва я с богат смисъл, придава й звучност и нов живот, по-различен от този, който номинално има. Затова и поезията й, без да е чак толкова метафорична, е едновременно нежна и богата на любов и радост от живота, но и тревожна, болезнена, волева; в нея природата е повече от пейзаж, за да приеме човешките радости и болки и ги превърне в опора на духа и жаждата за живот. С една дума, тук животът е в цялото си велелепие, но в чисто човешки измерения – без допълнителни украси. Понякога динамиката и обратите в него са повече и е невъзможно да бъдат понесени от една слаба жена; друг път спокойствието и тишината, любовта и нежността така са го обзели, че едва ли някой би могъл да ги разпръсне и заличи. Но и едното и другото се случва. Защото човек не живее само в едно-единствено състояние.
Валентина Радинска принадлежи на поколението писатели от края на 70-те и 80-те години. Това е времето на разпада на класичния тип литература и преход към т. нар. постмодернизъм, който я разрушава и лишава от нейния Божествен смисъл и от социалната й принадлежност. Но В. Радинска отстоя изконното значение и служба на словото, не се поддаде на постмодернистичните изкривявания и не пожела да стане знак и знаме на упадъка. Сега именно се прояви силата и устойчивостта на нейния богат талант, школовката й у най-големите български и руски поети, принадлежността й към най-светлите традиции на родната литература. Тя е една от тези, които спасиха българския стих от набезите на постмодернистката посредственост и дори го изведоха на нови висоти. Тази нейна заслуга трябва да бъде посочена и оценена в цялата й значимост, защото показва и доказва високата устойчивост на българската литература, нейната сила и последователност в историческото й движение. Литературата не е нещо абстрактно и безлико – тя е съставена от конкретни имена; свод е на творческите постижения на много автори. Стойността на тези автори се проверява най-вече в мигове на изпитания за словото, духовността, културата и нацията. От 90-те години на миналия век и през протичащите вече две десетилетия на настоящия българската литература е подложена на такова тежко и крайно агресивно изпитание, което буквално застрашава да я ликвидира. Слава Богу, че точно в този исторически отрязък поети като Валентина Радинска са в творческа зрелост и не се поддават на модни псевдо литературни веяния и житейски съблазни.
Валентина Радинска отстоява високата българска литература и със своята проза, критика (един от най-добрите изследователи на Димчо Дебелянов) и художествени преводи от руски. Тук виждаме нейната богата и функционална литературна култура, отличният й вкус, мярката и предпочитания към имена, школи, стилове. Тя оформи едно мащабно творческо дело, придобиващо важно значение именно днес, в днешните условия, в които се развива българската литература. Нужно е, много е нужно да се говори и пише за такива писатели, да се открояват имената им сред множеството безличия и се подчертава приносът й в развитието на културата.
Време е да се каже, че Валентина Радинска е едно големите имена на българската поезия от края на ХХ и началото на ХХІ век.
И аз го казвам!
ПАНКО АНЧЕВ
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА 