ВАСИЛ СЛАВОВ
Можахме ли да съхраним тъгата си и вслушването си в тъгата в това наше днешно, полуразличимо време. Запазихме ли възможността си да разчетем това, което не е наш белег, това, което не е наше преминаване. За да подарим ответа си, да разчетем със съпричастието си. Можахме ли да разположим ухото си така, че да доловим най-деликатните съкровения на болката.
„Най-ценното качество на един поет е да може да се вслушва.“ – бе казал преди време Борис Христов. Най-ценното качество за нас, читателите, е да дадем вниманието си и да се взрем с обич и с разбиране в строфите на поезията.
„I have a theory that the moment one gives attention to anything, even a blade of grass, it becomes a mysterious, awesome, indescribably magnificent world in itself.” – споделя Хенри Милър.
Магията… творението на поезията.
А тази поезия е дарение – дарение, което срещаме в последната стихосбирка на Валентина Радинска „Нека бъде любов“.
Да, далеч някога, при приемането на Нобеловата Награда, с която е удостоен, Сеферис завършва речта си с думите:
„Poetry has its roots in human breath – and what would we be if our breath were diminished? Poetry is an act of confidence – and who knows whether our unease is not due to a lack of confidence? “
Дъхът. В прошепването или в продишването са първите стъпки на поезията? Но изковаването на нейния „confidence” култивира, въздига човешката ни „unease”, човешката ни плахост и несигурност, за да можем да артикулираме смисъл и това толкова лесно изплъзващо се людско въздигане. И да позволим да бъдем пресътворени. От слово. Recreated. От слово. В собственото ни преосмисляне.
Поезия… може би дошла в „часа на бавните неща“… „когато мълчаливо къртя сама от себе си нощта…“ (В.Р.)
„Сега е по-добре да замълча…
Защото гарваново ято диша
в очите ми и самотата пише
със тъмната ръка на вечерта.
…И ще те срещнат – с тишина жигосан,
като молитва в теб ще зазвучат…
Но спирам тук и слагам точката, защото,
сега е по-добре да замълча…“
(В.Р.)
Понякога болката може да отнеме словото ни, да отнеме смисъла, самите нас. Понякога, когато болката е висока, поезията може да бъде и мълчание.
Валентина Радинска ни въвежда в тази крехкост на неназовимото, вдига вятъра на разговорите си със сянка и отминало, възкресява обич… и се обрича на обич. Обич – и тук и отвъд. Към любимия – и тук, и отвъд…
„Сега живея сред това, любими, живея сред това, което нямам…
(В.Р.)
Разтърсващ е викът на Поета, вик, който не може да намери ехото си, защото скалите, които ще го отразят са единствено в нереалността, в съня, в онова неназовимо, към което можем да вдигнем единствено юмрук или молитва. Валентина Радинска разчита обречеността и отхвърля тази обреченост. Защото любовта е по-силна. Защото любовта е по-жива от всички човешки, небесни… вселенски… или каквито и да са закони, rules, regulations… Защото поезията дарява не само най-голяма отговорност, но и най-голяма свобода. Така Любовта е запазена. Пренесена.
„Каквото взе от мен – ти подарих, каквото взех от теб – откраднах…
И помня – тихо се пропука времето, като стена на запустяла къща…
А Господ гледаше как върху мен се срутва едно освирепяло пладне,
и как безмълвно подир теб крещя, и как не се обръщаш…“
(В.Р.)
Колко свирепо може да бъде това „освирепяло пладне“, колко тъмно изкрещян може да е „крясъкът“… И въпреки всичко, Валентина Радинска споделя със свян и с твърдост любовта си, която приемаме и превръщаме в наша. И някъде, на места, долавяме и този човешки бунт срещу несправедливостта на тази съдба („в тишина вкаменена, голяма“) – щрих, ред, които ни подсказват, че овладяването на чувството, въздигнало този страшен въпрос „Защо“, изисква самодисциплина и стон.
„Върви си… Няма те в стъмнените ми дни, и няма да те има…
Макар да пада лошо светлината над часовете бавни и горчиви…
Макар понякога да идват редове – във тях със капка премълчана зима…
Вземи си сянката и си върви. А аз, повярвай, още дълго ще съм жива…“
(В.Р.)
Не, не е стоицизъм прошепването на Поета „Нека бъде любов“, не е и пожелание това. „Лошо падащата светлина“ ще бъде превърната в светлик, пречупен през хорското ни, людското ни съпричастие.
Осмисленост след високо страдание е посягането на Валентина Радинска – към отминалото, което ще запазим, към съкровението на обичта, без която всичко остава без смисъл.
„Само рани остави по мен… Но се молех за теб, коленичила
посред тъмнината на юли, в тишина вкаменена, голяма…
Аз нищо не исках – просто да мога да те обичам.
А иначе – няма какво да си кажем, нямаме…“
(В.Р.)
Изрядно овладяна форма, преминаване от класически в свободен стих, рима и ритъм – според пулса на поетическото чувство, структура на стиха – свободно преминаваща, пренасяща степента на емоционалната наситеност, образност – като щрих на преживяното – това са двете ми думи за „формалната“ структура на прочетеното в стихосбирката… Но не това е важното в докосването на тези стихове днес.
В далечните си места и дни съм срещал стихове, които са градили в мен път и стойност – стихове, останали далеко от словестните конвулсии на лъжесъпреживяното, на скверните посягания в опит за регистриране на прибързан щрих, на неизрядно словотворение.
От много време мисля, че високата поезия не се пише, че високата поезия се живее. В живота и в смъртта се живее. С всяка стъпка и с всяко дихание се живее. Да – тук и в отвъдието. Двама или трима са поетите, творящи на езика ни днес, които живеят поезията си. И Валентина Радинска е една от тях. И радост за всички нас е срещата със стиховете ѝ.
Защото любовта трябва да остане. Защото остане ли любовта – остават и думите.
И това, струва ми се, е житейското и творческото верую на Валентина Радинска.
„На Любовта се моля – остани… Да могат думите да продължат нататък.“ (В.Р.)
Започнах кратката си бележка с казаното от един от любимите ми поети и бих искал да завърша с това, което обезсмисля критическите посягания и празнословия. Да, високата поезия оставя единствено „сълза в окото и драскотина в паметта ни“. И това е всичко. Всичкото! Останалото са – too, too many words. „Останалото – е мълчание!“ И тук е смисълът на нашето съпреживяване. И това е благодарността ни към онези, пренесли високото слово, дарили ни високото си слово. Което възправя и пречиства. А нямаме ли всички ние нужда от това? Днес.
„Благодаря ти, Господи, че от светлина ме направи,
че никнат от раните стихове, че още имам крила!
Че – толкова пъти убивана! – душата ми пак е цяла,
И с живи думи е пълна… Нали за това съм дошла.“
(В.Р.)
Да, остане ли Любовта, остават и думите.
Днес ние приемаме и споделяме словесността на Поет, който дарява красотата на изказа и красотата на чувствата си.
И нека в скромност благодарим на тези, които още носят слънце и стих.
Васил Славов
ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА 